(The Massacre of the Innocents, 1824, François-Joseph Navez (1787-1869) Болката Когато

(The Massacre of the Innocents, 1824, François-Joseph Navez (1787-1869)

Болката

Когато болката чука на вратата на дома ти, когато болката не е просто в книгите, проповедите и беседите, а идва и поразява твоя дом, твоето семейство – за това ще приказваме. В Гърция споделяме един израз „ Тук те желая, приятелю мой! “ Да приказваш е хубаво, да приказвам е хубаво, само че въпросът е когато и на моята врата почука болката, там какво вършим. Там по какъв начин да издържим, там по какъв начин да се задържим на нозете си и да не се огънем? Това е доста мъчно и за доста хора непостижимо. Ползата на болката я разбираш не в часа, когато те боли, а откакто минат 2-3-5 години, и гледаш обратно живота си. Тогава ще видиш, че от тези сложни години е излязло нещо доста красиво в душата ти – укрепнах, обикнах, простих, плаках. Някои са заплакали за първи път в живота, когато изпитали болежка.

Кой от нас не е споделил в никакъв случай в живота си, даже веднъж „ за какво “ на Бога? Всички споделяме в даден миг „ за какво, Боже мой? “ И не е нужно да се отчаем, в случай че споделяме това, тъй като сме хора и ще го кажем, оракул и цар Давид в псалмите споделя доста такива молебствия – за какво, Боже мой, ме изостави? Защо ме не помни? Защо ме поразяваш, не ме ли съжаляваш, какъв Бог си? Когато в мига на болката някой идва да ти прави проповед, неуспехът му е сигурен. В часа на болката индивидът не желае проповед, нито доста препоръки, нито да приказваш доста думи, тъй като влошаваш ситуацията. В часа на болката нека се откри някой до теб, просто да седне и да заплаче дружно с теб. Някой ми сподели – ще отида в дома на някого, който беше в печал. Какво да му кажа, отче, дай ми някакъв прекрасен съвет, хубаво предложение. Аз му споделих: недей да казваш нищо. Седни там и го остави да приказва, остави го самичък да ти каже неговата болежка. Някои хора сега на болката споделят тежки думи. Не споделям, че вършат добре, само че имат опрощение. След като ги боли. Има хора, които в часа, когато са изпитали огромна болежка, изгубили своята религия, техният живот се поклатил, тъй като вярвали в един Бог, където мислели, че Той ще подреди по съвършен метод всичко при тях. Те ми споделиха: влязох в Църквата и след три години умря обичаното ми лице. Този Бог какво прави за мен? Признавам, че и аз с вас недоумявам, и аз с вас се възнамерявам и аз с вас тропам по вратата на Бога и трансформирам моята болежка в молитва, моята сълза в молитва към Бога и Му споделям: Боже мой, в случай че може, дай ми пояснение. Аз не мога да си обясня по какъв начин стават тези неща.

Миналата събота отидох на заравяне на един мой прочут, който беше оказал помощ със фрески в исихастириона, доста хубаво семейство и деца, блажен човек. Събудил се сутринта, отишъл да пие малко вода, жена му споделила да си облече якето, тъй като е студено. Той се върнал, лежащ и умрял. Жената не сварила да разбере какво става. Отидох на погребението и когато го видях, в мен се появи това неразбиране – за какво има толкоз болежка в този живот? Как се изяснява, за какво един 60-годишен човек си отпътува от живота, по какъв начин се изяснява за какво едно детенце се разболява, какво да каже тази майка на детенцето си, което е 4 годишно, с левкемия, с заболявания, терзания, проблеми, косичката му да пада, да не може да яде, да плаче, да го боли? Какво да каже детенцето? Какво да каже майката? Какво да кажем всички?

Не знам дали сте го разбрали, само че болката участва в живота ни. Този, който си мисли, че ще живее цялостен живот без болежка, мами себе си. Всичко в този свят се движи сред наслада и тъга, болежка и наслаждение, усмивка и рев, благополучие и терзание. Няма различен път в този свят. Природата стене и се мъчи до момента. Целият свят стене и изпитва болежка. За да поникне едно цветенце, първо пъпката се пуква и това пукване е болежка. За да се роди едно бебе и да се зарадваш, крещиш от болежка. Болка и наслада непрекъснато вървят дружно. Не съществува нищо в живота, което да няма тази линия на болката. Единственият метод е човек да се сдружи с нея, да се помири с нея, да преглътне това, което не може да поправи и да разбере, че ще мине по този път, както са минали татко ми, майка ми, дядо ми, баба ми, целият човешки жанр, милиони хора. Всички са изпитали болежка, и аз ще изпитам болежка и я изпитах. И ти изпита болежка. И още веднъж ще изпитаме болежка. Въпросът е посредством всичко това да излезе нещо положително, да не изпитваме болежка по ялов метод, без да изкарва нещо положително за душата ни. Просто да ни боли и да плачем, което до средата не води. Въпросът е да излезе нещо красиво, да се обикнем посредством болката, да се съединим посредством нея, да се сприятелим с тези, с които не си приказваме посредством болката.

Имах съседи, които не си говореха, единият не говореше на другия, първият умря и в този момент виждам другия, който живее с жена си, вървят по пътя и от вътрешната страна ме яде да ги попитам, само че не го върша – тъй като може да ми каже нещо внезапно, ще ми се го попитам – в този момент удовлетворени ли сте? Като умря другият? През всички тези години не си говорихте. Човекът умря. Тоест какво остана най-после? Не успяхте цялостен живот да постигнете великата загадка, която се назовава обич, единение, сприятеляване, прегръдка, целувка, това е тайната. Както споделяше една жена за мъжа си – мъжът ми бе най-лошият мъж на света, най-резкият, най-нервният, най-избухливият, до момента в който пристигна една огромна болест и лека бавно го трансформира в овчица. Обикнах мъжа си изначало, тъй като и той ме обикна изначало посредством своята болежка. Болката смекчава.

Възможно е обаче болката да те направи и по-твърд. Зависи. Някой изпитва болежка и става по-рязък и по-хладен, различен изпитва болежка, само че омеква от нея и става като дете. Това е загадка. Всяка душа е загадка. Не знам за твоята, при мен болката ме съкрушава, смирява, поправя, до известна степен. Няма отговор на въпроса за какво болката съществува. Въпросът е от нея да излезе нещо положително. И по тази причина не се сърдете на някои, когато в болката си споделят всякакви неща, оставете ги в оня час да кажат каквото желаят и седнете до тях, обикнете ги и ги подкрепете.

Никой не се е избавил от скърбите в живота. Разбираш, че и ти си част от този свят и част от човечеството. И по-късно започваш по-лесно да обичаш Христос. Защото Христос пострада, бе разпнат, няма какво по-лошо да Му сториш. Случи Му се най-лошото. Разпна се, изпита болежка, умря за нас. Светците за какво ни притеглят? Защото са изстрадали. Това е тайната. Болката те притегля и сплотява с другите страдащи хора и разбираш, че нямаш нищо да делиш с брата си, със себе си. Болката ни съединява с другите.

Голямо благословение е когато изпитваш болежка да имаш компания и да не си самичък. Да имаш някой да ти каже две думи. Да те изслуша. Да каже нещо. Един човек ми сподели нещо: отче, болен човек съм, нямам никой, имам единствено едно кученце в стаята ми, и тъй като никой не ми приказва, от време на време му приказвам за моите проблеми. Макар и кученце то му дава разтуха. Човек не устоя да има болежка и да е самичък, това е трагично. Мъченик си. Тоест в случай че нямаш един човек да те изслуша и поддържа, си заслужен за учудване по какъв начин издържаш…

Каквато и болежка да идва в живота ни, надълбоко в нас душата ни излъчва едно обръщение към Бога да ни прати някакво малко тестване, с цел да напреднем, да се осветим и узреем духовно. Тоест болката е нещо, от което душата ни има потребност. В болката се оплодотворява светостта, благословението, насладата и зрялостта на индивида. Да ви го кажа с един образец. Когато се молиш и казваш: „ Боже мой, апелирам Те, помогни ми да се осветя, помогни ми да вляза в Рая, да имам наслада в живота ”, като че ли казваш на Бога – Боже мой, образова ме – не накажи ме – а образова ме, т.е. помогни ми да се науча, да напредна. Не може един възпитаник в учебно заведение да каже на учителя си: желая да стана първенец! и учителят да стартира да го гали. От момента, в който казваш образова ме, като че ли му казваш – използва всеки метод, който прецениш като верен, с цел да напредна, да направя стъпки, и стъпките са Бог да ти прати един човек, който ще те накара да те заболи. Защо? Това е отговорът на твоята молитва. Това обаче не е наказване. Тук е огромна неточност, която всички вършат. Мислим, че Бог ни санкционира, че ни отмъщава, мислиш, че си неприятен човек, че си направил нещо и в този момент Бог ти е пратил някаква болежка, с цел да бъдеш осъден и да платиш. Това е неточност. Бог не ни санкционира, тъй като доста просто, не може да санкционира, Той е обич и единствено обича. Той няма „ психически проблеми ” да санкционира, да се гневи и да отмъщава. Това са наши проблеми. Бог единствено оказва помощ и споделя – посредством това приключение на болката ще излезе нещо положително. И ти казваш: какво приказваш, белким е допустимо да излезе нещо положително от това? От една болест, от рак, от левкемия да излезе нещо положително? И Бог дава отговор: Не през днешния ден. Аз не виждам живота ти през днешния ден, ще живееш и други години. Аз виждам живота ти в далечината. Ще се промениш посредством това, ще се укрепиш, ще узрееш, ще станеш зрял и нравствен човек. Не съществува различен път. Трябва да знаем, че каквото желаяме, Бог ще ни го даде по Негов метод, който отсетне ни изненадва.

Бог не си играе с нас, ние не сме пионки в ръцете Му да си играе с нас. Това за жалост е едно огромно подвеждане, което е минало и в Църквата, където си мислим, че Бог ни санкционира. Твърде доста хора се усещат отговорни, когато изпитват болежка, когато детето им се разболее, и споделят: аз го провокирах, заради моите грехове детето се разболя. Бог не е подобен Бог. Бог не си играе с болката на хората. Ти нямаш виновност за това, което става, не ти си отговорен. Ако разберем това, ще се отпуснем, ще се успокоим, ще си поемем надълбоко мирис и ще кажем: Боже мой, в случай че не съм отговорен, най-малкото ми дай едно малко пояснение, дребна мощ да устоя това, което връхлетя в живота ми и изпитвам болежка.

Научи да стъпваш на нозете си; посредством болката ще стъпиш на нозете си. Има хора, които са изпитали огромна болежка и посредством това са станали мощни и по-късно споделят – каквото и да ми се случи, нищо не може да ме огъне, откакто видях заболявания, гибел, други неща, каквото и да стане в живота ми, към този момент го посрещам невъзмутимо и трезво. Както споделяме – не съм разглезен, а „ изпечен ” в океаните, бурите и терзанията на живота. Укрепваш посредством болката и разбираш силата, която криеш в себе си. Имаме доста огромна мощ и ти имаш доста огромна мощ. Просто в Гърция сме свръхчувствителни, доста се оплакваме и мислим, че не можем да се оправим. Но ти можеш, имаш огромна мощ, и сподели доста пъти – в случай че ми се случи нещо, ще се подлудея, ще умра, ще се самоубия, само че ето, че живееш, макар че стана това, което споделяше. Дойде болката, само че устоя. Следователно имаш мощ. Ако разберем това, ще стъпим на нозете си и ще придобием убеденост в името на Христа и ще кажеш: не съм жертва в живота, ще се оправя, имам Бог, Който ще ме укрепи, имам молитвата. Какво прави молитвата? Нищо? Имам св. Причастие, имам изповедта, всичко това ще ме укрепи. Мога да се оправя.

Много се опасяваме измежду болката и тъй като не оценяваме вярно себе си, не имаме вяра на Божията берекет, която е в нас, и се задушаваме. Давим се в лъжица вода, прекалено много хора се давят в лъжица вода. Естествено някои се давят в по-сериозни проблеми. Добре, тези, които се давят в съществени проблеми, ги извинявам малко, само че някои се давят в лъжица с вода. Не знам дали би трябвало да се боите толкоз доста, до момента в който животът е посочил, че и вие имате способности, имате качества, само че това е обвързвано с метода, по който израснахме, дали ни поддържаха, когато бяхме деца, с цел да можем да издържим в живота. Някои от нас не израснаха със мощна поддръжка от родителите, и излязохме в обществото задоволително уплашени. Тоест в случай че едно дете не е чуло от майка си неведнъж думите „ наслада моя, юначето ми! “, положителни думи, а не егоистични, с цел да укрепне душата му, да почувства, че съм скъп, че мога, имам способности, това дете ще излезе уплашено в живота. При най-малкото нещо, което ще му се случи – болежка и терзание, ще се срине. Затова вижте и в себе си какво образование сте получили – дали сте чули положителни думи и дали вие говорите на децата си положителни думи, с цел да окуражите душата им?

Искаш да окажеш помощ на дома си? Помогни на себе си. Когато го правиш, помагаш и на околните. Когато в една къща има заболели, а майката е духовно трезва и спокойна, това е най-голямата помощ за този дом. Ако си нервозен, не можеш да окажеш помощ, влошаваш нещата с нервите. С виковете и крясъците става по-зле. Затова би трябвало да обработим душата ни в тези точки на доверието към Бога, на спокойствието на душата ни, да се умиротворим и по този начин да разграничаваме същинските проблеми от въображаемите.

Превод: Константин Константинов
Източник със съкращения:
Картина: The Massacre of the Innocents, 1824, François-Joseph Navez (1787-1869), commons.wikimedia.org